От архива: Бягство от Кувейт
Тази история е част от списанието FT Weekend Magazine.
Никога не съм предполагал, че ще се радвам толкова да видя знамето на Саудитска Арабия. След няколко часа в невероятната жега и пясъчните ветрове на кувейтската пустиня, аз и моите спътници трудно можехме да повярваме, че сме стигнали границата и сме избягали от нашата несигурна съдба в окупирания от Ирак Кувейт.
Страхувахме се, че Знамето, което видяхме да се вее на вятъра, щеше да е иракско, но когато се приближихме до граничния пост, видяхме, че е ислямско зелено, украсено със саудитския меч и думите: „Няма друг Бог освен Бог и Мохамед е неговият пророк“. Прегърнахме се един друг и саудитските войници, които ни поздравиха с широки усмивки и ни предложиха сладък чай и студена вода. Бяхме свободни.
Нашето бягство не беше героично. Това беше луда експедиция, белязана от моменти на фарс и от некомпетентност, която би накарала бойскаут да се изчерви.
Тръгнах призори от комфорта на Holiday Inn с британците Майкъл Треу и Тони Мустафа от Overseas Financial Services и Hettie Lubberding от холандското радио в наетия от OFS четириколесен Nissan.
Ние и хиляди други бежанци бяхме окуражени от изявления по Багдад радио предишната вечер, които предполагаха, че чужденците могат да напуснат страната. Подобно на рояци пчели, които се опитват да избягат от стая с капаци, ние пробвахме на свой ред катранените пътища до всеки официален граничен пункт със Саудитска Арабия. Първо на юг, после на югозапад, после на запад. Но всеки път ни връщаха обратно блокадите на иракската армия.
Връщайки се безутешно в хотела си, решихме да разузнаем пустинния маршрут, за който бяхме чували през пясъците на югозапад, за да можем организирайте бягство в предстоящите дни с компас, водач, обилни запаси от бензин и вода и няколко превозни средства с четири задвижващи колела. Минахме през дупка в крайпътна ограда, покрай бедуински бедняшки квартал и през кариера.
Като пробвахме първо тази следа, после онази, питайки за съвет всеки, когото видяхме („Завийте наляво при изоставената бяла улица Мерцедес“, каза един египетски работник в каменоломна), започна да се разиграва удивителна сцена.
На няколко мили в пустинята извън Джахра, сред купища отломки, оставени от строителни компании, конвои от превозни средства, превозващи индийци, филипинци, Афганистанци и египтяни трескаво шофираха от място на място в търсене на Саудитска Арабия.
Десетки коли бяха хванати в мек пясък. Взехме четирима загорели от слънцето египтяни, които се връщаха към цивилизацията с куфарите си, след като оставиха колата си.
Здравият ни разум ни изостави, когато видяхме конвой от филипински работници, натъпкан в пъстра колекция от камиони и коли, и предположихме, че знаят къде отиват.
Проследихме ги, но скоро стана ясно, че те не са по-добре информирани от нас. Весели иракски войници в превозно средство с четири колела ни върнаха, не за да ни попречат да напуснем, а за да ни върнат на правилния път.
Няколко мили по-късно бяхме по-изгубени от всякога, и беше средата на деня. Пясъкът се разбиваше по лицата ни, а слънцето печеше, правейки навигацията без компас невъзможна. При един инцидент подобно на гербил същество пропълзя по крачола на един от филипинците. Той помислил, че е скорпион и го смачкал до смърт. Дори иракските войници изглеждаха като благословия в пустинята.
Паниката, поне за мен, не беше много под повърхността. Всяка група бежанци, след като си помогнаха да се измъкнат от пясъчните преспи, сега започнаха да подозират другите, че искат да им откраднат водата или бензина. Брадатите афганистанци и филипинците с бандани около лицата изведнъж изглеждаха заплашителни.
Решихме да се върнем към Кувейт в правилната посока, която смятахме за правилна, но безликият пейзаж и редиците от пилони във всички посоки ни объркаха нас повече от всякога.
След няколкостотин ярда решихме, че е глупаво да оставим нашите филипински спътници и се върнахме да ги намерим, но те не се виждаха никъде. По някакъв начин конвой от повече от дузина превозни средства беше изчезнал в пустинята, или по-скоро ние го бяхме загубили.
Осъзнаването, че град Кувейт ще бъде също толкова трудно да се намери, колкото Саудитска Арабия, ни принуди да продължим с нашето непланирано бягство. Тръгнахме в основната посока, посочена ни от бедуински пастир на камили, чийто пикап бяхме помогнали да избутаме от пясъка.
Досега слънцето беше започнало леко да се спуска към небето, позволявайки ни да се движим в обща югозападна посока, въпреки че се страхувахме, че ще се отклоним твърде далеч на юг (по-дълбоко в Кувейт) или твърде далеч на север (обратно към главен път, блокиран от иракчаните).
Също така ставаше ясно, че пустинята далеч не е празна, утешителна мисъл за пътниците, които нямат бензин и вода. В допълнение към скитащите бежанци, пясъците бяха осеяни с бедуински лагери и овце и говеда.
Когато наближихме границата, бяхме извикани от иракски танкови екипажи на тяхното място. Страхувахме се от най-лошото, но те само си размениха приятелски поздрави, дадоха ни вода и ни зададоха въпроса, който сега повтаряхме на всеки пет минути: „Накъде е Саудитска Арабия?“
Основната ни грижа сега беше, че все още може да бъде в средата на нищото, дори ако намерим Саудитска Арабия. Бедуините, които разпитахме на елементарния ни арабски, бяха неясни какво село или град можем да намерим от другата страна. В един момент границата беше на 30 километра (18 мили), а в следващия беше на 70 километра.
Едва когато един от бедуините каза „пет или шест километра“, надеждите ни скочиха. Следващият път бяха два километра и ето го пред нас, граничният пост със саудитското знаме и малка арка към свободата.
Следвайте, за да научите първи за най-новите ни истории
